Познавам от близо и от доста време Мариела Гемишева – много решителна и бърза, праволинейна и изобретателна, общителна, създаваща лесно приятели, умееща да постига своето... Моден дизайнер и художник, доктор на изкуството, преподавател и учител, „стартъпър“ и бизнес дама... Награждавана със „Златна игла“ на Българската академия за мода – три пъти!
Кога точно, с широкото си дизайнерско образование от Академията в Прага, Мариела Гемишева решава да се занимава с мода – не зная. Това, изглежда, е станало толкова естествено, че никога не съм се сещала да попитам. Но много добре си спомням времето, исторически не много отдалечено от днес – 1990-те, когато се е случило.
Какво е haute couture бе известно само по слухове. Не че социализмът не развиваше „модна индустрия“, но тя бе някъде между производството в масов мащаб и производството в лимитирани серии, достъпни за избраните. В основата си и едното, и другото – подражания на „западни“ образци, изпълнени с различни капиталови вложения и контрол върху качеството. Както е известно, на облеклото се придаваше високо символично значение – от дънките до яките от бяла лисица. С няколко редки индивидуални изключения да бъдеш моден означаваше да си като твоята група, общност, кемп в зависимост от достъпния потребителски хоризонт, от ЦУМ през ЦНСМ и дори до Корекомите – безмитните валутни магазини, чието съкратено название Comptoir de représentation et de commerce неслучайно се дешифрираше на битово ниво като „корекцията на комунизма“. Дори „бохемите“, художниците и художничките, тогава елит на обществото, имаха разпознаваем дрес-код. Първите принципно не носеха сака, но пуловери, а вторите – ръчно плетени пъстри блузи и ръчно оцветени копринени шалове с едри сребърни бижута, произведени от Задругата на занаятите.
И, хоп, заедно с политическата промяна дойде консумеризмът, донесе със себе си и евтините турски дрешки, и поръчки на облекла от чужбина, и местните модни къщи, и Академията за българска мода и в края на 90-те – специалността „Мода“ в Националната художествена академия.
Съвсем за кратко след завършването си Мариела прави модни колекции и за ставащите все по- претенциозни абитуриенти, и за дефилета в централни хотели, театри и клубове. Самата среда на тези модни демонстрации им придаваше някаква „отделеност“ от живота – пищни и някак нетрайни рокли, костюми с много ръчни занаятчийски детайли, които тогавашната глобална мода не тачеше много, както и облекла за все още едвам формиращите се социални групи, бизнес-дамите, например.
Една от първите колекции на Мариела, която видях през 1994, се базираше върху принципната конструкция на мъжката риза и за жените, и за мъжете. Удължена до пода, с въздълги ръкави, подобна на свещеническо расо, на наметало от 18 в., на облегчен сюртук, облечена отзад напред, без яка или без ръкави, ризата в ръцете на Мариела се оказа знак за Унисекс, както се казваше тази колекция, достъпна и достойна за всички.
Ризата, но никога не дамската блуза, със всичките й вариативни възможности остана в арсенала на моделиера Гемишева много задълго. Ризата като савaн, както е в шоу-пърформанса Female interior accessories за ONE DESIGN WEEK 2015 в Пловдив; често като викторианска нощница, представяща се за официален или сватбен тоалет; или дори като Space Suite for Angels, 2011, в изложбата, посветена на Юри Гагарин – първия човек в космоса.
Ризата се осмисля като тренч или шинел, например, в Guns and Roses oil – Edition 2 (2015) за въоръжените с калашници/модернизирани АК-47 пазителки на новият символ на родния й град, от векове прочут с производство на розово масло, а от десетилетия и с голям завод за модерни оръжия. Ризата става и разбираем, и не сковаващ атрибут на модернизацията в пърформанса/спектакъл/дефиле „Голямото истинско шиене“, 2016, в с. Бяла речка.Там, на село, художничката въвлича местните жителки от третата възраст в занимателна и съблъзнителна игра на модна колекция. Тя шие индивидуално за тях, с множество проби и съответни раздумки, отдава ги в ръцете на стилист и гримьор, и накрая те – горди и емоционално подмладени дефилират пред съселяните си в съпровод на съвременна музика.
По едно време привидно простата официална мъжка бяла риза й беше любимото облекло. Но трябва да се отбележи, че както повечето художници на одежди, самата тя не е „фашиониста“, не следва сериозно модния look. Черното, минималистично без фанатизъм, с някой ясно забележим елемент или аксесоар от любимите й световни дизайнери, е винаги удобно и „подходящо за всичко“, което може да споходи динамичната жена в нейното всекидневие. Обаче пък вкусът на и към модата, към ароматите и аксесоарите й, към прическите, грима и стайлинга, към играта на друг, се въплъщава в снимките на Мариела. И в онези, които трябва да се наричат маркетингови – за списания, сайтове и портали, но и в специалните й проекти, базирани върху фотографията.
В първата си фотоинсталация самата Мариела дори не участва – “Spring – Summer – Autumn – Winter”, 2001, е посветен на олицетворението на генезиса на художничката, на майка й, г-жа Донка Гемишева. Работата е съставена от поредица портрети в специално подбрани от госпожата тоалети, запечатлени в редово фотостудио в родния им Казанлък. Освен възпяването на вкуса и вниманието към детайла от страна на авторката на тоалетите, тази поредица се превръща в уникална документация на облеклото в българската провинция от годините след политическата промяна. На мечтите и възможностите, на носталгиите и на отвореността към света. Представя се достолепната дама-денди, всеки път в прецизно стилизирани постмодерни цветови съчетания и с индивидуално подбрани аксесоари, особено обувки и шапки. Тези нейни пристрастия, както и стегнатата импозантност напомнят за британската кралица Елизабет II, чийто личен стил е дълго подиграван от масмедиите, за да бъде осъзнат в края на краищата като неповторима индивидуалност на силна и свободна от условностите личност.
Стъпвайки върху този дори малко надменен дендизъм, се появява фото серията Out of Myself, 2002, където немирната Гемишева е и наивното „дете обичливо“ във воалено черно-бяло рокле на точки и райета, и доминатрисата с корсет и ябълката на Парис, допряна до начервената уста. Или се превръща в палавото инженю, повдигащо първата си бална рокличка, но може да се представи и като офисна служителка, облякла се в пурпурно за служебното празненство, каквато О. Хенри описва в The Purple Dress. Или да се окаже монумент на изтерзаната, но всепобеждаваща женственост в окървавена бяла рокля с огромна, отрязана глава на риба в ръка на мястото на клишираното смачкано цвете. В този цикъл се чете и намек за портфолиата на професионалните модели, пазарно принудени да предлагат телесните и характерните си възможности, но и направената с удоволствие подигравка към модата – маска, код, означител и унификатор.
В тази логика не може да се подмине, че основа на модния дизайн на Мариела Гемишева е, както казват не много софистицираните женски списания, „нейно величество роклята“. В смисъл, онази дреха, която според шивашките разбирания се опира предимно на раменете и от столетия означава жената, колкото изключения и да има от това ограничение. От една страна роклите на Мариела са най-често очевидните „рокли“ – пашкули, увивала, прикриващи тялото, бухнали, многослойни, набрани, от ценни на вид материи. От друга – в цялото си творчество дизайнерката води война именно с роклята. В невероятния по символната си важност моден пърформанс My wedding dress on the roof (1998) роклите, белите и нежни символи на чистота във всичките й очаквани разбирания, са намачкани, нарязани, шевовете им са обърнати, елементите са с разменени места, детайлите полуоткъснати или откачени. „Сватбеността“ като цяло с нейната ритуална тържественост е отменена заради неприкрита вакханалия, опозиция на женската жертвеност, стояща в основата на ритуала. През 2006 сватбените рокли са преправени на килим Ladies Carpet, по който се ходи с мръсни обувки...
За да се отърве от тях, художничката праща роклите „да горят в ада“ – публично и ефектно, с музикален съпровод ги качва на клада (Fashion Fire, 2003), с което Мариела Гемишева демонстрира перфектния си усет за ефект, спектакуларност. Както казва Miuccia Prada: “You want to be understood by the sophisticated few but you also have to be more loud somehow, otherwise your message doesn't go through.”
В още една от фотосериите – „Автопортрет“, 2008, битката с роклята (сватбена по подразбиране) придобива личен характер. Художничката я навлича, подрежда, оправя, демонстрира я за малко и след това се освобождава от този пашкул allegro agitato: къса я, разпаря, почти истерически я раздира. И пак се облича в черно adagio déshabillé. И се ражда забележителното изказване за нетрайността на конвенционалното красиво.
И за да предотвратя въпроса, типичен за непознаващите съвременното изкуство – Maриела умее да прави рокли за носене! Нееднократно съм се замечтавала за тази или онази, наблюдавайки как те потеглят в голямата война на авторката им с клишираната женскост… Роклята се връща, например в експеримента „рокля/елегантна вечерна униформа“, както става в проекта Multi- Me, 2012, в който прелестните модели, облечени в една и съща дреха, се превръщат в някаква женска мини-армия на високи токчета (поздрав към Хелмут Нютън). Самата художничка в подобна, но пластически по-богата рокля с деконструктивен дизайн и форми, напомнящи скулптирана драперия, е отново модел за собствения си дизайн, удвоена чрез фотографията. Дизайнерската дреха кaто уеднаквител? Модният дизайнер, който визуално помни дистопиите на социализма и ни ги представя реализирани с особено перверзно удоволствие?..
Но се оказва, че Мариела Гемишева може да намери и още едно приложение за своята рокля-униформа – сценичен костюм и едновременно с това реквизит за оргиастичния танц на студентите от Университета Карнеги Мелън в Питсбърг, САЩ, разрушаващи роклята-пашкул с движенията си.
Разкъсаната рокля оголва тялото, но и демострира бельото, а този елемент на дамския тоалет е един от централните в работата на Мариела. Израствайки във соц-а, тя усещаше и знаеше за особеното положение на сферата на интимното в обществото - потисната до отричане, строго контролирана чрез налагано разгърнато усещане за срама. Достатъчно „срамни“ бяха много неща и едно от тях бе да се вижда бельото на публично място... И ето, още през 1996, в една почти традиционна модна колекция „Експеримент 2“ Гемишева не само показва бельо, но и го слага върху дрехите – и то е червено, а и мъжко, на мъже стриптизори!
Първото ни сътрудничество като куратор и художник бе в рамките на „реваншисткия“ изложбен проект „Версията на Ерато“ (1997, съкуратор Мария Василева), иницииран от български художнички, недоволни от обстоятелството, че еротичата тема обикновено е само в мощните „ръце“ на мъжете. Идеята на тази ранна за нашата сцена политическа и критична джендърна изложба бе да се представи женската версия на еротичното, която без изненада се оказа социално-политическа. Мариела Гемишева представи пърформанс, базиран на очевидно сексистки виц, в който се расказва за сляп мъж, минаващ покрай рибен пазар и обърквайки миризмите подхвърля закачливото „Здравейте, момичета!“. Пърформансът представяше прекрасна девойка по сексапилно бельо, намираща се под дантелен балдахин и пържеща евтина миризлива риба. Ситуацията шокира зрителите до степен, че не знаеха, как да гледат това произведение. Допълнителен ироничен/еротичен елемент бе металната конструкция върху девойката, напомняща средновековния колан на целомъдрието – chastity belt. Този пърформанс се разви във Fish Parties (2004, 2012 и 2015), където условните признаци на целомъдрие – белите рокли, облечени в единия случай от манекенки, в друг – от очарователен мъжки модел, а накрая и от самата Мариела, са рязко противопоставени на миризмата и обичайната мръсотия около пърженето на риба.
Надвиването на „колективния срам“ от интимното е заложен в привлекателнo отблъскващата игра на Мариела Гемишева с будоара. То се появява в няколко от проектите, сред които най-разголващият самата нея е Peep Show - лежерен пърформанс на издържливостта – performance of endurance, разграждащ границата между публичното и частното. В Нощта на музеите и галериите в Пловдив авторката пред очите на зрителите от улицата бавно и красиво се съблича по бельо и театрално ляга да спи в превърнатото на легло пищно наметало. Коментарите си зрителите на пърформанса оставяха с червило въхру отделящото ги от авторката стъкло.
Обемът и настеността на въпросите, с които се занимава Мариела Гемишева я определят като енергичен и постоянен коректив на представата ни за мода в широките й рамки от безграничното творчество до печелившия бизнес.
Яра Бубнова
